Най-великото изкуство е умението да се живее и то е по-велико от всички неща, създадени от човешката мисъл или ръка, по-велико от всички свещени писания и от всички богове. Нова култура, ново общество биха могли да се появят само чрез овладяване на изкуството да се живее. Това изкуство може да се роди само от пълната свобода. Тази свобода не е идеал, не е нещо, което накрая може да се появи. Първата крачка към свободата е и последната крачка.

Важна е първата стъпка, а не последната.

Това, което вършите сега, е далеч по-важно от онова, което ще правите в бъдещето. Животът е това, което се случва в този миг, той не е някакъв въображаем момент, създаден от мисълта, тъй че важна е първата стъпка, която правите сега. Ако тази стъпка е в правилната посока, тогава целият живот е отворен пред вас. Правилната посока не е към един идеал, към предопределена цел, тя е неразделна част от онова, което се случва сега.

Това не е философия, не е поредица от теории, а е точно това, което означава думата „философия“, а имено любов към истината, любов към живота. Това не е нещо, което се научава в университета. Ние изучаваме изкуството на живота в ежедневието си.

Понеже животът е толкова сложен, трудно е да вземем един отделен аспект от него и да кажем, че той е най-важният. Самият избор причинява допълнително объркване. Ако кажете, че едно нещо е най-важно, тогава всички останали факти на живота отиват на второстепенно място. Ние или възприемаме действието на живота като единно цяло, което е извънредно трудно за повечето хора, или вземаме един основен аспект, който обхваща всичко останало. Нека да навлезем бавно и предпазливо в този въпрос.

Ние изследваме заедно една страна на живота и ако я разберем, бихме обхванали целия обсег на действие на живота. За да направим това изследване, трябва да се освободим от предразсъдъците си, от личните си преживявания и предубеждения. Както работи добрият учен, трябва да разсъждаваме с ум, непомрачен от знанията, които сме събрали досега. Трябва да подходим по непредубеден начин, без реакции относно онова, което наблюдаваме. Това условие е абсолютно необходимо, в противен случай изследването ще бъде изопачено от нашите страхове, надежди и наслади. Самият подтик да изследваме, силното ни желание да разберем освобождава ума ни от възможността за изопачаване.

Едно от най-важните неща е изкуството да се живее.

Съществува ли начин на ежедневен живот, който е съвършено различен от обикновения? Има ли начин на живот, в който няма никакъв контрол, никакъв конфликт, никаква дисциплина?

Мога да установя това само ако цялото ми съзнание е в непосредствен контакт със случващото се в момента. Тоест ще мога да разбера какво значи да живея без контрол само ако съм способен да наблюдавам това, което става сега.

Такова наблюдение не е въпрос на интелектуална или емоционална дейност, а е ясно, отчетливо, остро възприемане, при което няма двойственост, няма противопоставяне или противоречие с онова, което се случва в момента. Двойствеността се появява само тогава, когато бягаме от това, което е. Загубата на непосредственост създава опозиция и така възниква конфликт. Съществува само ставащото в мига и нищо друго.

Асоциациите и реакциите към това, което се случва, създават обусловеност на ума. Тази обусловеност възпрепятства наблюдението. Това, което се случва сега, е извън времето. Времето е продукт на нашето обусловено съзнание. То е наследство на човечеството, бреме, което няма начало. Когато наблюдаваме много интензивно, страстно, тогава наблюдаваното се разтваря в пустотата. Наблюдението на гнева, който се проявява в момента, разкрива цялата същност и структура на насилието. Това прозрение слага край на всяко насилие.

Зад гнева стоят множество дълги истории, той не е едно отделно събитие, а е зареден с различни асоциации. Тези асоциации и свързаните с тях емоции пречат на истинското наблюдение. Съдържанието на гнева е гняв. Гневът е самото съдържание, те не са две отделни неща. Съдържанието е обуславящият фактор. В процес на интензивно наблюдаване на онова, което протича в момента, т.е. дейността на обуславящото, същността и структурата на обуславящия фактор се разтваря.

Това наистина е толкова просто, че вие пропускате да разберете неговата простота. Ние казваме, че трябва да наблюдавате събитието, което се случва, например, когато вървите, когато говорите или медитирате. Ако умът се отклони, самото наблюдение на това отклонение прекратява неговата разсеяност. Тогава няма никакво разсейване и отклонение на вниманието.

В изкуството да се живее няма място за спомени. Взаимоотношенията са изкуството да се живее. Ако в отношенията има спомени, тогава те не са истински отношения. Отношенията са между хората, а не между техните спомени. Спомените са това, което разделя хората, вследствие на което възникват споровете, противопоставянето между „ти“ и „аз“. Така че мисълта, която е спомен, няма място във взаимоотношенията. Това е изкуството да се живее.

Взаимоотношения се изграждат с всичко – с природата, птиците, скалите – с всичко около нас и над нас – облаците, звездите и синьото небе. Цялото съществуване е взаимоотношение, без него животът е невъзможен. Понеже сме покварили взаимоотношенията си, живеем в общество, което дегенерира и се разпада. Изкуството да се живее може да се появи само когато мисълта не „заразява“ любовта.

Джиду Кришнамурти, „Беседи за търсене на смисъла.“