Страхувате се от смъртта, както и повечето хора по света. Това е един от фундаменталните страхове в живота. Всички знаем, че смъртта очаква всекиго от нас, както вас, така и мен. Това е абсолютно сигурно, не можете да избягате от нея. Бихте могли да живеете по-дълго, ако не пилеете енергията си, ако водите прост, здравословен, рационален живот, но както и да живеете, смъртта е неизбежна, това е факт.
Можете ли да се изправите пред този факт? Вие ще умрете, също както и аз. „Вие“, кой сте вие? Кои сте вие, дами и господа? Вие имате пари, положение, способности, нечестност, объркване, безпокойство, самота, банкови сметки. Вие сте всичко това, не е ли така? Бъдете откровени и честни, това е така. А ние задаваме въпроса какво е изкуството да живеем, след като знаем, че ще умрем. Какво е изкуството да живеем така, че да не се страхуваме от смъртта?
Нека да навлезем в този въпрос, не интелектуално или теоретично, а истински, за да разберем какво означава смъртта. Не проповядваме самоубийство. Има някои философи-екзистенциалисти, които твърдят, че животът представлява непрекъснато изкачване по хълма и после слизане надолу. Те казват, че такъв живот няма смисъл, затова препоръчват самоубийство. Ние смятаме, че не трябва да живеем по този начин, това не е изкуството да се живее. Питаме се защо се страхуваме от смъртта. Независимо дали сме млади или стари, защо изпитваме този мъчителен страх, който може да е съзнателен или несъзнателен? Страхът от смъртта означава също мъка, страдание да напуснеш семейството си, да оставиш всички неща, които си събрал.
Значи, изкуството да се живее означава не само да разбереш как да живееш всеки ден, но също така да схванеш смисъла на смъртта, докато живееш. Какво е смъртта? Тя е биологичният, физическият край на организма, който настъпва вследствие на болест, старост или нещастен случай. Какво имаме предвид под умиране? Ако успеем да разберем това, животът и смъртта може да бъдат заедно, тогава за вас смъртта не е краят, когато организмът свършва, а вие живеете едновременно със смъртта и живота, които вървят заедно.
Задайте си този въпрос. Поставете си въпроса дали е възможно да разберете изкуството на живота и да живеете със смъртта. За да разберете това, трябва да схванете какво е животът. Кое е по-важно, живеенето или умирането, преди или след смъртта? Повечето хора са загрижени какво се случва след смъртта, питат се дали има прераждане и т.н. Но те никога не се интересуват от живота, който е по-важен, не се питат как да живеят, което е цяло изкуство. Ако човек живее добре, тогава може би смъртта е също част от правилния начин на живот, а не е краят на безсмисления начин на живот.
И така, какво представлява процесът на живота? Може да разискваме, да разговаряме по този въпрос, но вие трябва сами да отговорите на въпроса. Какъв е вашият живот? Какъв е всекидневният ви живот, който е дълга поредица от дни? Какво представляват тези житейски дни? Те са болка, безпокойство, несигурност, някаква илюзорна преданост към едно съществуване, което сме измислили. Такъв живот е форма на илюзорно, въображаемо съществуване, живот на преструвки и вярване. Вие сте едно с всичко това. Вие сте привързани към своя дом, своите пари, банката, съпругата, децата си. Вие сте привързани към тях, това е вашият живот. Вие живеете в непрекъсната борба, усилия, притеснения, болки, самота и тъга. Това е вашият живот, но вие се страхувате да не го загубите. А смъртта идва и казва: „Приятелю, не можеш да вземеш всичко това със себе си“. Не можете да отнесете със себе си парите, семейството, знанията, вярванията.
Смъртта казва, че трябва да оставите всичко зад себе си. Съгласни ли сте с това, или го отричате? Изправете се смело пред проблема. Смъртта ми казва: „Когато дойда, трябва да оставиш всичко“. Е, възможно ли е да оставя всичко, докато живея? Вие ще го оставите ли? Аз съм привързан към моите мебели. Аз съм ги полирал, грижил съм се за тях, няма да се откажа от тях, те са мои, те са част от мен. Ако съм привързан към мебелите си, тогава се превръщам в тези мебели. Смъртта казва: „Приятелю, ти не можеш да вземеш това бюро със себе си“. Значи, можете ли да се освободите напълно, изцяло от привързаността си към това бюро? Това е смъртта. По този начин вие живеете и умирате непрекъснато.
Вижте нейната красота. Вижте свободата, енергията, силата, която ви дава тя. Когато вие сте привързани към нещо, изпитвате страх, безпокойство, несигурност, а страхът предизвиква печал.
Тъгата е част от живота. Всеки човек на земята е страдал и е проливал сълзи. Вие не сте ли плакали? Съпругът ви не се интересува от вас и ви използва, а вие също го използвате. Изведнъж вие осъзнавате колко грозно е това и започвате да страдате. През цялата история на човечеството хората са се убивали помежду си в името на религията, в името на бога, на нацията. Човечеството е страдало безкрайно, но не е успяло да реши този проблем, не е намерило изход от проблема на страданието. Когато има страдание, няма любов. Страданието означава не само самосъжаление, то също така е страх от самотата, от раздялата. Угризение, вина, всичко това е включено в думата „страдание“. Досега не сме успели да разрешим този въпрос. Примиряваме се, проливаме сълзи и носим спомените за сина, брата, съпруга или съпругата до края на живота си. Има ли край тъгата, или ще трябва вечно да носим този товар? Изкуството да се живее означава да намериш отговор на този въпрос. Изкуството да се живее означава да не се страхуваш, изкуството да се живее означава и да не изпитваш тъга.
Един от проблемите на живота е да разберем възможно ли е да живеем без тъга. Какво представлява тъгата? Ако синът умре, в майката нещо се пречупва. Тя е носила своя син в утробата си, родила го е, кърмила го е, грижила се е за него, носила е в себе си болката и удоволствието, радостта на майката и накрая той е убит. Той е убит за страната си. Защо позволявате това?
И така, какво е тъгата? Дали това е фактът, че синът ми е загинал и никога няма да се върне? Той си е отишъл, но аз се надявам да се срещнем в следващия живот.
Нося спомена и неговата снимка близо до сърцето си. Аз живея със спомена за него, проливам сълзи и не мога да го забравя. Това е част от моя товар. Ние никога не сме проучвали въпроса какво представлява тъгата, какво е страданието, не сме се питали дали то може да свърши не накрая, а сега, днес.
Самосъжалението ли е причината за тъгата? Дали причината е това, че синът ми доскоро млад, свеж, жизнен, сега е мъртъв? Дали причината е, че съм привързан към него? Погледнете, разгледайте това. Каква е тази привързаност? Към кого съм привързан? Към сина си? Какво имам предвид, като кажа „моят син“? В съзнанието си имам образ, представа за него и искам той да стане някой си. Той е мой син и аз съм отчаяно прибързан към него, защото той ще продължи моя бизнес, ще стане по-добър и ще печели повече пари. Аз изпитвам също така определено чувство, да не го наричаме любов, а, да кажем, един вид привързаност. Ако обичах сина си, бих му осигурил различен вид образование, по-различно възпитание, а не само да следва моите стъпки. Той е от новото поколение, а може би то е съвършено различно от моето. И щом е от новото поколение, той е по-различна личност от мен. Искам той да наследи парите ми, собствеността ми, къщата, но щом сега е мъртъв, всичко пропада. Колко жестоко е това. Това е една от причините за дълбока тъга.
А смъртта, разбира се, носи най-дълбоката тъга. Но ако вие сте живели едновременно със смъртта и живота, тогава няма промяна. Вие се прераждате наново всеки ден – не „вие“, а нещо ново се превъплъщава всеки нов ден. В това има велика красота. Това е сътворение и то носи огромна свобода. А кореновото значение на думата свобода е любов. Изкуството да се живее и изкуството да се умира създават заедно велика любов. А любовта има своя собствена интелигентност, която не присъства в пресметливия ум. Интелигентност, която е извън него.
Джиду Кришнамурти, „Беседи за търсене на смисъла.“
