Живяло някога едно сираче. Нямало си никого на този свят. Може би заради това се опитвало да помага на всички, да не ги наранява и да изглежда добро в техните очи. Всички го харесвали, но сирачето се чувствало тъжно. То обичало да се навърта около точиларят, за да споделя с него болката, която криело от другите.

Точиларят бил добър човек и искал да помогне с каквото може на малкото сираче.

Един ден сирачето му рекло:

– Ех, ако имаше кой да ми помогне да нацепя дървата, че все на другите помагам, а за мен нямам време.

В късна доба, точиларят отишъл и нацепил дървата на сирачето, което по това време било в съседното село, за да цепи дървата на градинаря.

Към обед на другия ден запъхтян в точиларницата влетял нашият герой.

– Да знаеш, някой снощи е нацепил дървата ми, а аз мислех да си направя пейка от тях. Сега къде ще отмарям след работа?

Точиларят нищо не казал, но през нощта оставил една дървена пейка пред къщата на сирачето.

– Точиларю, приятелю мой, да знаеш снощи някой е сложил пейка пред дома ми. А сега къде ще посадя цветята? Изхвърлих я. Не ми трябва.

И този път добрият човечец нищо не казал.

Минали няколко дни.

– Точиларю, да знаеш колко съм самотен. Няма с кого една приказка да споделя, когато се прибера.

През нощта точиларят пуснал едно малко и гальовно котенце в двора на сирачето.

На другия ден то дотърчало и казало:

– Ех , някой е пуснал коте в двора ми. Така се умилкваше, мъркаше и ме гледаше в очите, че забравих за самотата си. Но после се сетих, че аз себе си не мога да изхранвам, та и едно малко коте ли? Занесох го в дълбоката гора.

Точиларят този път не се стърпял и казал:

– Приятелю, аз нацепих дървата ти, аз ти донесох пейката и аз пуснах малкото коте в твоя двор!

– Ти ли си бил! Аз да ти споделям, а ти да ми се бъркаш в живота! Край! За мен не си вече приятел!

И сирачето напуснало бясно точиларницата.