Пробуждане на всички сетива

Какво представлява красотата? Определя ли се тя от някакви принципи и правила, или е нещо съвършено различно, макар хармонията и пропорциите да са важни? Когато вечер гледате сините планински вериги или пък рано сутрин наблюдавате как слънцето огрява върховете им, реагирате с дълбоко мълчание. Утихвате, възниква пространство, огромно пространство между вас и планината, и отвъд нея. Когато гледате тези красиви върхове, покрити със сняг, открояващи се на фона на синьото небе, за момент замлъквате. Самата красота, величието, великолепието на планината ви карат да утихнете напълно. Може да се каже, че сте поразени от красотата. Когато видите нещо изключително величествено, което има голяма височина или дълбочина, тогава тази красота прогонва за момент всичките ви проблеми. Няма го Аза, който се съмнява и се тревожи, който говори сам на себе си, няма я личността. В мига, в който Азът отсъства, настъпва велика красота.

Каква е ролята на изкуството в живота ни? Защо то трябва да има някаква роля в живота ни? Най-великото изкуство е изкуството да се живее, а не картините, скулптурите, поезията и хубавата литература. Те имат своето място, но най-великото изкуство е да откриете сами за себе си как да живеете. Това превъзхожда всичко останало в живота.

Естетиката е способността за възприемане, за долавяне, което означава, че човек трябва да бъде изключително чувствителен, а чувствителността идва от дълбините на мълчанието. Не е необходимо да посещавате колежи и университети, за да се научите как да бъдете чувствителни, не е нужно да чакате някой да ви научи как да станете чувствителни. Вие не сте способни да възприемате, ако ви липсва дълбоко мълчание. Ако мълчаливо гледате дърветата, общувате не само на словесно ниво, вие сте съпричастни с природата. Повечето от нас са изгубили връзката си с природата, с дърветата, с планината, с всички живи същества на земята.

Чувствителност в отношенията означава да имаме ясна представа един за друг. Възможно ли е въобще това? Изкуството да се живее означава да установим такива отношения, при които липсват конфликти, да имаме плавен и хармоничен начин на съвместен живот без кавги, без ревност и чувство на принадлежност, без страх от самота, без обичайните борби между хората. Изкуството да живеем е много по-важно от изкуството на великите художници. Слушането на музика, посещението на всички музеи по света и безкрайните разговори, четенето на книги за изкуството са може би начин на бягство от собствените ни тревоги, безпокойство и депресия.

Можем ли да живеем с чувство на дълбоко възприемане, на осъзнаване на собствените думи, с осъзнаване на шумотевицата и вулгарността на хората? Човек научава много повече в тишината, отколкото в шума. Може да звучи банално, но е вярно. Необходимо е внимателно да наблюдаваме себе си. Това обаче става невъзможно, ако сме подчинени на някаква форма на авторитет, ако очакваме някой друг да ни научи как да наблюдаваме. Вие просто наблюдавате и следите как се движите, как говорите, наблюдавате шума, който не престава. Оттук се появява изкуството да се живее.

Както вече казахме изкуството е хармонично подреждане на нещата. Това означава да наблюдаваме противоречията в себе си, да наблюдаваме желанията си, които винаги са много силни, да ги следим, без да създаваме тяхната противоположност, просто да наблюдаваме факта и да живеем с този факт. Това е начинът, по който ще създадем хармоничен живот. Надявам се, че вие гледате планините, а не мен. Говорещият изобщо не е важен. Това, което казва, може би е важно, може би не е. Вие сте тези, които трябва да го открият за себе си.

Какво е важно в живота? Кое е главното, същественото, основното нещо в живота?

Когато гледаме какво показват по телевизията, в списанията, в книгите и всичко онова, което се случва, виждаме, че решенията в живота стават все по-повърхностни и краткотрайни. Ако изпаднете в беда, отивате при специалист и той ви казва какво да направите. Всичко е станало толкова повърхностно и вулгарно, ако ми позволите да използвам тази дума, без да звучи обидно или унизително. Такова поведение е доста детинско.

Човек никога не се замисля кои са съществените неща, кои са основните изисквания, за да почувства дълбочината на живота. Определено това не са вярванията, догмите, празните интелектуални приказки, било то на комунистическата идеология или на католическата теология, на Маркс, Ленин, или св. Тома Аквински. Всички те са едно и също нещо: теории, идеологии, умозаключения, основани на вярата, догмата, ритуалите. Човешкият живот става все по-повърхностен. Това е факт.

Имаме на разположение чудесния свят на развлеченията, на религията, футбола, всичко онова, което би ни позволило да избягаме от себе си. Чуваме викове, крясъци, липсват спокойните разговори и наблюдаването на красотата на нещата. И така, кои са основните, съществените неща, които са от най-висша важност в човешкия живот?

Възможно ли е мисълта да осъзнае себе си? Мисълта създава мислещия, който е отделен от мисълта. Мислещият казва: „Аз трябва да осъзная какво мисля, трябва да контролирам мислите си, не трябва да позволявам на мисълта да се отклонява“. И мислещият въздейства върху мисълта си. Обаче различен ли е мислещият от мисълта? Дали мисленето, мисълта са създали мислещия? Без мисъл няма мислещ субект.

Моля ви, много важно е да разберем защо съществува тази двойственост в нас, тези противоположности, противоречия, Азът и мисълта, Азът, който мисли, който присъства, наблюдава, и наблюдаваният обект. В този случай мислещият контролира и оформя мисълта си, слага я в някакъв калъп. Но различава ли се мислещият от мисълта? Мисълта не е ли създала мислещия?

Нека да бъдем логични. На словесно, интелектуално ниво аз мога много ясно да видя, че има раздвоение между мислещия и мисълта и че мисълта създава мислещия. Значи мислещият е миналото със спомените, със знанията си, събрани от мисълта след преживяването. Следователно мислещият представлява цялата дейност на миналото. А след това той казва: „Мисленето е нещо съвсем различно от мен, мислещия“. Интелектуално, логически, ние приемаме това доста лесно. Но защо? Защо първата ни реакция е да кажем: „Разбирам това интелектуално“. Не е ли защото никога не виждаме нещо в неговата цялост?

Гледаме на нещата само интелектуално. Защо постъпваме така? Дали защото интелектът ни е силно развит и проявен много по-силно, отколкото нашата чувствителност, от непосредственото ни възприемане? Разбира се, че това е така. Защото още от детството ние сме възпитавани да придобиваме знания, да запомняме, да упражняваме една част от мозъка си, за да запомняме u повтаряме това, което ни е казано. И когато се изправим пред нещо ново, казваме: ,Аз разбирам интелектуално“. Ние никога не възприемаме новото по пълен, цялостен, всеобхватен начин, така че всичките ни сетива да са пробудени, изострени. Ние никога не възприемаме цялостно, а частично, но частичната активност е интелектуална активност. Никога не наблюдаваме с цялото си същество. Казваме: ,Да, това е логично“ и спираме дотук. Ние не се замисляме защо само част от сетивата ни са събудени, активни.

Интелектуалното възприемане е частична чувствителност, при която са активни само някои от сетивата. Когато човек създава компютър, той мисли интелектуално и не са му необходими всичките емоции и сетива. Става механичен. Същият процес протича, когато чуем нещо ново. Ние разбираме интелектуално, но не го възприемаме цялостно. Когато чуем нещо, ние го възприемаме по непълен начин.

Защо никога не възприемаме нещата с напълно пробудени сетива, особено когато гледаме дървото, планината, развълнуваното море? Не е ли така, защото живеем винаги непълно, живеем в една ограничена сфера, ограничено пространство вътре в себе си? Това е факт.

За да видите, когато наблюдавате, гледайте с всичките си сетива. Ако направите това и гледате с всичките си сетива, с очите си, с ушите си, с нервите си, с целия си организъм, който включва и мозъка, тогава няма център, липсва Азът, който наблюдава.

Питаме се може ли мисълта да осъзнае себе си. Това е доста сложен въпрос и трябва да го разгледаме много внимателно. Мисълта предизвиква войни поради национализъм и принадлежност към различни религии. Мисълта е причината за всичко това. Не бог е създал йерархията на църквата начело с папата, църковните одежди, ритуалите, размахването на кандилата с тамян, паленето на свещи. Всички онези неща, показвани в катедралата или храма са създадени от мисълта, някои от тях са заимствани от древните египтяни, индуисти и евреи. Всичко това е работа на мисълта. Значи бог е създаден от мисълта.

Дали човек, който изобщо не се страхува от смъртта или живота и няма проблеми, би имал нужда от „бог“? Напредвайки стъпка по стъпка, можем да видим как действа мисълта. Мисълта е способна да осъзнае собствените си действия, тъй, така че да няма противоречие между мислещия и мисълта, между наблюдаващия и наблюдаваното. Ако няма противоречие, тогава усилията са излишни. Усилие има само когато има противоречие, разделение.

И така, за да разберем дали е възможно да живеем без сянка на усилие, без противоречие, ще трябва да разгледаме цялата дейност на мисълта. Но човек няма време, той е много зает и не е склонен да размишлява. Но ако иска да играе голф, тогава намира достатъчно време. Наблюдаването на дейността на мисълта е част от медитацията.

Изследвали ли сте някога въпроса какво представлява тишината? Какво е тишината? Какво е мирът? Дали мирът е интервалът между две войни? Това, което наричаме мир, е състоянието между две войни, точно това става по света. Заплахата от война означава, че трябва да сложим край на всички войни. Дали мирът е между два писъка? Дали мирът е между две войни? Дали мирът е между две кавги?

И така, какво е тишината? Тишината не може да се купи в магазина или аптеката. Ние бихме предпочели лесно да я купим и да приключим набързо с въпроса, но тишината и мирът не се купуват. Ако това е така, какво е тишината?

Тишината би трябвало да означава пространство, не е ли така? Аз може да съм много мълчалив в малкото си пространство, може да се оградя, да затворя очи, да издигна стена около себе си и да се концентрирам върху някакъв незначителен Въпрос, което би могло да ми даде някакво чувство на мир, на тишина. Мога да отида и да седна спокойно в стаята си, но това пространство е ограничено. Не само в малката ми стая, но и в мозъка ми пространството е много, много ограничено, но повечето хора никога дори не се замислят за това.

Значи, какво е пространството? Дали пространството е нещо от една точка до друга точка? Дали пространството е ограничена величина? Или пространството означава, че няма център и следователно е без граници? Докато аз държа на „моето“, на моите проблеми, моите егоистични желания, пространството е много ограничено. Това ограничение има свое собствено малко пространство. Но това малко пространство е самозащитна стена, с която се ограничаваме, за да не бъдем безпокоени, да нямаме проблеми, грижи и т.н. За повечето хора пространството на Аза е единственото пространство, което имат, и изхождайки от него, се питаме какво представлява пространството.

Там, където има ограничение не може да има огромно пространство. Това е всичко. А пространството означава тишина. Шумът не означава пространство. При шума, който цари в градовете, между хората, при шума на съвременната музика пространство не може да има. Тишина няма никъде, има само шум, който може да е приятен или не, но не в това е въпросът.

И така, какво означава да чувстваш пространство? Интервалът между две ноти на пианото е много малък интервал. Тишината между двама души, които са се скарали и след това продължат кавгата, е много ограничено пространство.

Има ли пространство, което е безкрайно? Не на небето, не във вселената, а в нас, в целия ни начин на живот? Да имаш пространство – не въображаемо, не романтично, а действително чувство на огромно пространство. Сега вие ще кажете: ,Да, аз разбирам това интелектуално“. Но ако отговорите на този Въпрос пълно, с всичките си сетива, ще разберете дали има такова огромно пространство, свързано с вселената.

Изучаването на собствената същност е безкрайно. Ученето от книгите в известна степен е ограничено, защото всички знания са ограничени. Няма пълно познание за каквото и да било, дори учените признават това. Познаването на външния свят е необходимо, но това действие продължава и във вътрешния ни свят. Гърците и народите, съществували преди тях, са казали: „Опознай себе си“. Това не значи да отидете при някого, за да научите за себе си. Това означава, че трябва да наблюдавате себе си и мислите си, да наблюдавате поведението си, думите, жестовете, начина, по който говорите, как се храните. Наблюдавайте. Не поправяйте нищо, не казвайте, че това е правилно или неправилно, просто наблюдавайте. Но за да наблюдавате, е необходима тишина. Ако наблюдавате по този начин, вие се учите, а когато се учите, вие ставате учител. Така вие сте едновременно и учител, и ученик и няма никой друг освен вас на тази земя. Няма никой друг, освен вас, който да ви освободи. Това може да сторят единствено вашата вътрешна цялост, честност и голямо смирение, необходимо, за да се учите.

 

Джиду Кришнамурти, „Беседи за търсене на смисъла.“

Хареса ли ти този текст?
[Общо: 0 Средно: 0]
Сподели този пост с приятели
Share on facebook
Share on email
Share on linkedin

Може би ще искаш да прочетеш и това:

За самотата и ...

За самотата и ...

Тези дни толкова много хора търсят партньор, сродна душа, своята „друга половинка“. Те се чувстват непълни, „единични“ без онзи „специален…
Останете присъстващи

Останете присъстващи

Оставете хората да минават през каквото трябва да минат в момента! Те са уморени и искат да си починат. Изтощени…
Изкуството да се умира

Изкуството да се умира

Страхувате се от смъртта, както и повечето хора по света. Това е един от фундаменталните страхове в живота. Всички знаем,…