Родителството: роля или функция

Много възрастни хора играят роли, когато говорят на децата си.

Използват глупави думички и звуци. Говорят отвисоко на детето. Не се отнасят с него като към равно, фактът, че вие временно знаете повече от детето или че сте по-големи не означава, че детето не ви е равно. Преобладаващата част от възрастните в определен момент от живота си стават родители, една от най-универсалните човешки роли.

Най-важният въпрос в случая е: способни ли сте да изпълнявате функцията на родител, и то да я изпълнявате добре, без да се отъждествявате с нея, т.е. без тя да се превръща във ваша роля?

Част от необходимата функция „родител“ е да се грижите за нуждите на детето, да го пазите от опасности и понякога да му казвате какво да прави и какво не. Когато да си родител става идентичност, когато извличате от нея вашето себеусещане, функцията лесно се надценява, преувеличава, дори ви завладява. Да се дава на децата това, от което се нуждаят, преминава в това да им се дава повече и така те се разглезват. Да се пазят от опасности се превръща в прекалено пазене и възпрепятстване на потребността им да изследват света и да опитват нещата сами. Да им се казва какво да правят и какво да не правят става контролиране, потискане.

Нещо повече, идентифицирането с играната роля се запазва дълго след като потребността от функцията на родител вече е преминала.

Родителите не могат да се откажат от това да бъдат родители, дори когато детето вече е станало възрастен човек. Те не могат да се освободят от собствената им нужда да са нужни на детето. Дори когато детето им е на четиридесетгодишна възраст, те не могат да се освободят от представата си, че „именно те знаят какво е най-добро за него“. Продължават да играят ролята на родител, което пречи да се установи автентична връзка между тях и някогашното дете. Родителите се самоопределят чрез тази роля и несъзнателно се страхуват, че ще изгубят идентичността си, ако престанат да я играят.

Ако желанието им да контролират или да влияят на вече порасналото дете се осуети, а обикновено така и става, те започват да го критикуват, да демонстрират неодобрение, или го карат да се чувства виновно, като всичко това са несъзнателни опити да съхранят ролята си, идентичността си на родители. На повърхността изглежда, че са загрижени за детето, и те самите вярват, че е точно така, но всъщност това, за което са загрижени, е запазването на ролевата им идентичност Всички его-мотивации имат за цел нарастването на аза и на себелюбието, макар понякога да са дотолкова прикрити, че не се съзират дори от човека, чието его засягат.

Една майка или един баща, които се отъждествяват с ролята на родител, могат също така да се опитат да постигнат по-голяма завършеност чрез децата си. Нуждата на егото да манипулира другите, за да запълни вътрешното си усещане за липса, насочва към децата. Ако най-несъзнателните предпоставки и мотивации зад родителската потребност да манипулират децата се изразят с думи, те ще включат и следното:

„Искам да постигнеш това, което аз не успях да постигна, искам да бъдеш някой в света, за да мога и аз да бъда някой чрез теб. Не ме разочаровай. Пожертвах твърде много за теб. Това, че не те одобрявам, има за цел да те накара да се чувстваш виновен и да изпитваш неудобство, което да те подтикне да изпълниш желанията ми. Разбира се, че именно аз знам кое е най-добре за теб. Обичам те и ще продължа да те обичам, ако направиш това, което знам, че е най-доброто за теб.“

Когато такива несъзнателни мотивации се осъзнаят, тяхната абсурдност става очевидна. Егото, криещо се зад тях, става видимо, както и нарушеното функциониране, на което те се дължат. Случвало се е родители, с които съм разговарял, внезапно да осъзнаят проблема и да възкликнат: „Боже мой, ама това ли съм правил!“ След като осъзнаете какво правите или какво сте правили, след като съзрете колко безплодни са действията ви, несъзнателният модел изчезва от само себе си. Осъзнатостта е най-силният фактор на промяната.

Ако родителите ви постъпват така с вас, не им казвайте, че са несъзнаващи и в хватката на егото. Егото им ще заеме отбранителна позиция и това ще ги направи дори още по-несъзнаващи. Достатъчно е вие самите да осъзнаете егото в тях, да осъзнаете, че то не съвпада с родителството. Его-моделите, дори дълготрайните, се разпадат почти като по чудо, когато не им се съпротивлявате вътрешно. Съпротивата само им дава допълнително сила. Но дори те да не се разпаднат, можете да приемете поведението на родителите ви със съчувствие, без да реагирате, с други думи, без да го персонализирате.

Осъзнавайте също вашите собствени несъзнателни предпоставки или очаквания, които се крият зад старите, превърнали се в навик реакции спрямо родителите ви.

„Моите родители трябва да одобрят това, което съм. Трябва да ме разберат и да ме приемат такъв, какъвто съм“.

Нима?

Защо да трябва?

И те не го правят, просто защото не могат. Тяхното развиващо се съзнание не е направило квантовия скок до нивото на осъзнатостта. Все още не са способни да се откъснат от ролята си. „Да, ама не мога да се почувствам щастлив и доволен от това, което съм, когато те не го одобряват и разбират“

Така ли е наистина?

Дали разликата между това да имаш и да нямаш родителското одобрение ви прави това, което сте? Всякакви такива неизследвани предположения довеждат до куп негативни емоции, до ненужно нещастие.

Бъдете осъзнати! Може би това са някои от мислите, които минават през главата ви, чувате гласа на майка си или на баща си, говорещ нещо от типа на: „Не си достатъчно добър в еди-какво си. Никога няма да постигнеш нищо.“ Или сходни неща. Ако у вас има осъзнатост, ще можете да осъзнаете гласа в главата си именно като това, което той е: стара мисъл, обусловена от миналото. Осъзнатостта означава Присъствие, а само Присъствието може да разруши несъзнателното минало във вас.

„Ако мислиш, че си просветлен — казва Рам Дас, иди при родителите си и прекарай една седмица с тях.“.

Това е добър съвет. Взаимоотношението с родителите е не само изначалното взаимоотношение, даващо тон на всички ваши взаимоотношения, но е и добра проверка на степента на вашето Присъствие. Колкото повече споделяно минало има в едно взаимоотношение, толкова по-присъстващи в настоящето трябва да бъдете: в противен случай ще бъдете принудени да изживявате отново и отново миналото.

Екхарт Толе, „Нова земя.“, глава 4

Хареса ли ти този текст?
[Общо: 0 Средно: 0]
Сподели този пост с приятели
Share on facebook
Share on email
Share on linkedin

Може би ще искаш да прочетеш и това:

Три изкуства във всекидневния живот

Три изкуства във всекидневния живот

Трябва много ясно да разберем и да усвоим изкуството на слушане, изкуството на виждане и изкуството да се учим. Думата…
Молитва към живота

Молитва към живота

Разруши у мен, всичко, което трябва да бъде разрушено. Укрепи това, което се нуждае от укрепване. Използвай ме. Твори чрез…
Щастието като роля и истинското щастие

Щастието като роля и истинското щастие

„Как си?“ „Страхотно. От добре по-добре.“ Вярно ли е това или не? В повечето случаи щастието е роля, която хората…