Обикновеният човек пропилява живота си. Той има много енергия, но я пилее ненужно. Човек прекарва дните си в службата, в грижи за градината, в адвокатската кантора или пък живее като санясин. В края на краищата животът на средния човек изглежда съвсем безсмислен, без никакво значение. Когато навърши петдесет, осемдесет или деветдесет години, той поглежда назад и се пита какво е направил с живота си.
Животът има необикновен, изключителен смисъл със своята красота, с дълбоките страдания и безпокойства. В края на краищата, какво сме постигнали през живота си? Пари, секс, непрекъснати конфликти, скука, мъка, нещастия и разочарования, това са нещата в живота ни, придружени от временна радост, или пък може би вие обичате някого всеотдайно, без никакъв егоизъм.
Изглежда, че на този свят има малко справедливост, философите са говорили много за справедливостта. Социалните работници говорят за нея. Обикновеният човек иска справедливост, но има ли я въобще в живота? Един е умен, красив, с добро положение, мисли правилно и има всичко, което желае, а друг няма нищо. Един е добре образован, изтънчен, свободен да действа, както пожелае. Друг е сакат, беден по ум и сърце. Един може да пише и да говори, той е добър човек. Друг не е. Един е рус, друг е тъмнокож. Един е умен, буден, чувствителен, обичащ красивия залез на слънцето, великолепието на луната, удивителната светлина на водата, той вижда всичко това, а друг не може. Един е разумен, здравомислещ, с добро здраве, а друг не е.
Значи, човек сериозно се пита има ли въобще справедливост? Може ли хората да получат справедливост? Ако се огледаме около себе си, ще забележим, че за повечето хора животът изглежда доста празен и безсмислен. Предполага се, че пред закона всички са равни, но някои са по-привилегировани от други, които нямат достатъчно пари да си намерят добър адвокат. Едни хора се раждат с високо обществено положение, други – с ниско. Това е проблемът на философията, любовта към истината, обичта към живота. Истината обаче вероятно се намира в живота, а не в книгите и в идеите, истината не е разделена от живота. Истината може би е там, където се намираме ние, т.е. в нашия начин на живот.
Когато наблюдаваме всичко, което се случва по света, ни става ясно, че има малко справедливост. Къде е тогава справедливостта? Изглежда, че има справедливост само когато има състрадателност. Състраданието е краят на страданието. То не се поражда от никаква религия или култ. Ако боготворите измислените си богове и цените суеверията си, не можете да познаете състраданието. За да изпитате състрадание, трябва да освободите напълно съзнанието си от всякаква обусловеност. Възможна ли е такава свобода?
Факт е, че човешкият мозък е бил обуславян в продължение на милиони години. Изглежда, колкото повече знания придобиваме за нещата на земята и в небесата, толкова повече затъваме. Ако има състрадание, тогава с него идва и разумът, и този разум въвежда справедливостта. Ние сме измислили идеята за кармата и прераждането и смятаме, че тези идеи и виждането какво ще се случи в бъдеще, ще решат проблема за справедливостта. Справедливостта се ражда, когато умът е съвършено ясен и изпитва състрадание.
Нашите мозъци са много сложни инструменти. Вашият мозък, моят мозък – те са мозъкът на човечеството. Мозъкът на всеки от нас не се е развивал само от момента на раждането до сега. Човешкият мозък се е развивал безкрайно дълго време и той обуславя нашето съзнание. Това съзнание не е лично, а представлява основата, върху която се опират всички хора. Когато наблюдавате човешкото съзнание и неговото съдържание, изпълнено с вяра, догми, идеи, страхове, удоволствия, страдания, самота, депресия и отчаяние, установявате, че то не е вашето лично съзнание. Това съзнание не е притежание на индивида. Ние сме дълбоко обусловени да мислим, че сме отделни индивиди, но този мозък не е ваш или мой. Ние не сме разделени.
Нашите мозъци са силно обусловени от възпитанието и религията да мислят, че сме отделни личности с отделни души и т.н. Ние въобще не сме индивиди. Ние представляваме резултат от хилядолетния опит на човечеството, на човешките усилия и борби. Но ние сме обусловени и следователно никога не сме свободни. Докато продължаваме да живеем с концепции, умозаключения, с определени идеи и идеали, нашите мозъци не са свободни и затова не изпитваме състрадание. Можем да изпитаме състрадание само ако се освободим от обусловеността, което означава да бъдем свободни, да не сме индуисти, християни, мюсюлмани или будисти, да сме свободни от капана на специализацията (въпреки че за нея има място), да сме свободни и да не отдаваме целия си живот на печеленето на пари.
Човечеството не може да бъде свободно, докато човешкият мозък е обусловен. Възходът е невъзможен чрез събиране на знания, както твърдят някои философи и биолози. Знанията са необходими, когато караме кола, когато работим в офиса, когато пътуваме, за развитието на технологията и т.н. Но психологическите знания, които човек е събрал в себе си под формата на памет, са резултат от външен натиск и вътрешни потребности и тези психологически знания са безполезни.
Нашият живот е фрагментиран, разпокъсан, разчленен. Животът ни не е пълноценен, ние сме неспособни да виждаме цялостно. Изхождаме от определена гледна точка. Вътрешно сме раздвоени, животът ни е противоречив и затова сме в постоянен конфликт. Никога не гледаме на живота като на единно цяло, което е завършено и неделимо. Думата „цяло“ има дълбок смисъл. Тя не означава, че отделните части се обединяват в човешкото съзнание. Ние непрекъснато се опитваме да примирим различните противоречия. Можем ли да гледаме на живота като на единно цяло, способни ли сме да виждаме страданията, удоволствията, болките, тревогите, самотата, работата, секса, отглеждането на деца така, сякаш тези дейности не са разделени, сякаш са една дейност, единно холистично движение? Или ще трябва вечно да живеем фрагментирано и следователно да сме в постоянен конфликт?
Възможно ли е да наблюдаваме тази раздвоеност и отъждествяването ни с отделните части? Можем ли да наблюдаваме, без да поправяме, без да се опитваме да ги преодолеем, без да бягаме или да ги потискаме, просто да наблюдаваме. Не става въпрос да предприемате нещо, защото в мига, в който се опитате да направите нещо, вие действате като отделна част и следователно култивирате допълнителна раздробеност. Ако вие обаче наблюдавате всички проявления на живота като единно цяло, тогава не само разрушителната сила на конфликта се прекратява, но се появява и съвършено нов подход към живота вследствие на това наблюдение.
Питам се дали някой е в състояние да осъзнае до каква степен всекидневният му живот е разпокъсан? И ако осъзнава това, дали ще се замисли как да обедини отделните части в едно цяло. Но коя е тази същност, този Аз, която ще интегрира, ще обедини отделните части? Този Аз не е ли също отделна част? Мисълта сама по себе си е раздробяваща, тъй като знанието за каквото и да било никога не е пълно. Знанието е натрупана памет, а мисълта представлява реакция спрямо тази памет, следователно знанието е ограничаващо. Мисълта никога не може да наблюдава живота холистично.
И така, можем ли да наблюдаваме многобройните части, които представляват ежедневния ни живот и да ги видим така, че те да станат едно цяло? Човек може да бъде професор, учител, стопанин или санясин, който се е отказал от светския живот, но всички тези лица живеят раздробен живот. Възможно ли е човек да наблюдава цялата дейност на фрагментирания си начин на живот, ако е движен от мотиви на поведение, които го разделят от останалите хора? Можем ли да наблюдаваме всичко това, без наблюдаващият да присъства? Наблюдаващият е миналото, т.е., натрупаните спомени. Наблюдаващият е миналото, което всъщност е времето. Миналото вижда тази раздробеност, а самата мисъл, която е памет също така е резултат на предишна раздробеност.
И така, може ли човек да наблюдава без намесата на времето, без участието на мисълта, без спомените на миналото, без употребата на думи? Защото думата е минало, думата не е нещото, което тя означава. Човек винаги наблюдава, като употребява думи, обяснения, които са поредица от думи. Ние никога не възприемаме нещата непосредствено. Непосредственото възприемане е проницателност, която трансформира самите мозъчни клетки. Човешкият мозък е обусловен с течение на времето и функционира посредством мисленето. Той се намира в плен на този цикъл. Когато наблюдаваме отчетливо някакъв проблем, се получава трансформация, мутация на самата структура на мозъчните клетки.
Ние сме създали психологическото време като надежда, за да постигнем нещо. Ние сме майстори в създаването на това вътрешно време, което поражда мисълта. Ето защо трябва да разберем каква е същността на времето, създадено от човека. Защо хората са създали вътрешното психологическо време – необходимото време човек да стане добър, да се отърси от насилието, да постигне просветление, да постигне някакво екзалтирано състояние на ума, времето като медитация? Когато човек действа в границите на това време, той създава противоречия, конфликти. Психологическото време е конфликт.
Човек прави огромно откритие, когато разбере истината, че той представлява минало, настояще и бъдеще, че времето е психологическо знание. То създава разделение в съзнанието ни между живота и далечното бъдеще, което е смъртта. Това ще рече, че човек живее с всичките си проблеми и смята, че смъртта е нещо, което трябва да се избегне, да се отложи, да се отдалечи възможно най-много, а това води до допълнително фрагментиране на човешкия живот. Ако наблюдавате холистично движението на живота, това означава, че живеете едновременно с живота и със смъртта. Но човек се вкопчва в живота и се стреми да избегне смъртта, той даже не говори за нея. Така не само раздвоява живота си по изкуствен, физически начин, но също така се разграничава от смъртта.
Какво е смъртта? Тя не е ли част от човешкия живот? Човек се страхува от нея, иска да я избегне и да продължи да живее, но смъртта винаги идва на края.
Какво е животът? Какво е животът, който всъщност е нашето съзнание? Съзнанието се състои от своето съдържание и това съдържание не се различава от съзнанието. Съзнанието представлява това, в което човекът вярва, неговите суеверия, неговите богове, ритуалите, алчността, амбициите, съперничеството, дълбоката му самота, привързаността, страданията. Всичко това е човешкото съзнание, това е човекът. Но това съзнание не принадлежи на човека, то е съзнанието на човечеството. Човекът е светът. Човекът е своето съзнание с неговото съдържание.
Това съдържание е основата, върху която съществува цялото човечество. Затова психологически, вътрешно, човек не е индивид. Външно човек може да се различава по форма на тялото, може да има жълта, кафява или черна кожа, да е висок или нисък, да е жена или мъж, но вътрешно, дълбоко в себе си ние си приличаме. Макар че има известни разновидности, приликата е като нишка, на която са нанизани бисери.
Ние трябва първо да разберем какво е животът и тогава да се питаме какво е смъртта. Това, което става преди настъпването на смъртта, е много по-важно от онова, което се случва след смъртта. Преди да дойде краят, много преди последната минута, какво представлява животът? Дали животът е мъката и конфликтът без връзка между хората? Дали чувството на дълбока, вътрешна самота е това, което наричаме живот? За да избягате от така наречения живот, вие отивате в храма, където се молите, но това е съвършено безсмислено. Ако имате пари, живеете екстравагантно. Прилагате всякакви трикове, за да избягате от собственото си съзнание, от състоянието на своя ум. Това е, което наричаме живот.
Смъртта е краят на всичко, което познавате. Тя е краят на всякаква привързаност, краят на парите, които сте натрупали и които не можете да отнесете със себе си – затова вие се страхувате. Страхът е част от живота ви. Значи, каквито и да сте, колкото и да сте богати или бедни, колкото и да имате власт и положение, настъпва краят, наречен смърт.
А какво е онова, което умира? Умира Азът с всичките си придобивки, натрупани през живота, цялата болка, самота, отчаяние, сълзи, смях, страдания, които представляват Азът, всички изречени думи. Сборът на всичко това е Азът. Мога да претендирам, че в мен има някакъв no-висш дух, атман, душа, нещо вечно, но всичко това е създадено от мисълта, а мисълта не е свещена.
Значи, животът е Азът, в който сте се вкопчили и към който сте привързани. Смъртта означава неговия край. Вие се страхувате от познатото, страхувате се и от непознатото.
Познатото, това е животът ни и ние се страхуваме от него, непознатото пък е смъртта, от която също се страхуваме.
Смъртта е пълно отрицание на миналото, на настоящето и бъдещето, което е Азът. И понеже се страхувате от смъртта, вие се надявате, че ще живеете отново и отново. Вярвате в прераждането, което е една приятна, щастлива и утешителна идея, измислена от хората, които не са разбрали какво представлява животът. Те виждат, че животът е изпълнен с болка, неспирни конфликти, беди, със случайни проблясъци на смях и радост, усмивки, затова казват: „Ние ще живеем отново в следващия живот, след смъртта си ще се срещна с моята жена, мъж, син или моя бог.“ Не сме разбрали обаче кои сме и към какво сме привързани. Човек трябва много внимателно и старателно да проучи своите привързаности. Смъртта не позволява на човека да запази абсолютно нищо.
Може ли човешкото съзнание да се освободи от страха от смъртта? След като човек е експерт по психологическото време, може ли да живее със смъртта, без да я смята за нещо отделено от живота, което трябва да се избегне, да се отложи, заличи? Смъртта е част от живота. Може ли човек да живее със смъртта и да разбере смисъла на края? Това означава, че трябва да разберете смисъла на отрицанието, края на привързаностите си, на вярата си, след като ги отречете. Когато човек отрече нещо, то престава да съществува и тогава се появява нещо съвършено ново. Може ли човек да отрече напълно привързаностите си, докато е жив? Това означава да се живее със смъртта.
Смъртта представлява краят, който има изключително значение в живота. Това не означава самоубийство, евтаназия, а да сложите край на своите привързаности, на своята гордост, на враждебността или омразата към другите. Когато човек гледа холистично, се освобождава напълно от смъртта. Той има чувство за настъпване на края и следователно продължителността се прекъсва. Тогава се освобождава от страха, че няма да продължи, и че тялото ще умре.
Когато човек разбере напълно смисъла на смъртта, се появява изблик на жизненост, чувство на пълнота, което това разбиране носи. Тогава той се озовава отвъд човешкото съзнание. Животът и смъртта стават едно и също, ако се научите да слагате край, докато живеете. Тогава живеете рамо до рамо със смъртта. Когато разберете това, то се оказва нещо изключително и необикновено. Няма нито минало, нито настояще, нито бъдеще, има само и единствено край.
Джиду Кришнамурти, „Беседи за търсене на смисъла.“
