Оплакването, както и откриването на грешки у другите и реагирането усилват усещането на егото за граница и отделност, от които зависи оцеляването му. Но тези неща засилват егото и по един друг начин — като го снабдяват с чувство за превъзходство, от което то се подхранва. Може да не е незабавно видимо по какъв начин оплакването, например, заради задръстването на уличното движение, относно политиците, относно „алчните богаташи“ или „мързеливите безработни“, или пък относно колегите ви и бившия ви съпруг/съпруга може да ви вдъхне чувство за превъзходство. А ето причината: когато вие се оплаквате, се подразбира, че сте прави, а човекът или ситуацията, от които се оплаквате или спрямо който/която реагирате, са погрешни.

Нищо не укрепва егото повече от това да е право.

Да си прав е отъждествяване с една умствена позиция, с една гледна точка, с едно мнение, с една преценка, с една история. За да бъдете прави, разбира се, се нуждаете някой да греши, така че егото обожава да изкарва някого грешен, за да бъде самото то право. С други думи: нуждаете се да изкарвате другите грешащи, за да постигнете по този начин по-силно усещане за това кои сте вие. Не само човек, но и ситуация може да бъде обявена за грешна, когато се оплакват и реагират спрямо нея. Да сте прави ви поставя в положение на въображаемо морално превъзходство спрямо човек или ситуация, които сте преценили и сметнали за недостатъчно добри.

Това е чувството за превъзходство, за което егото жадува и чрез което безспирно нараства.

Екхарт Толе, „Нова земя.“ , глава 3