Февруари е. Отидох. Бях й обещал изненада през февруари.
Пазарих. Нещата, които тя не би си купила и то не защото няма възможност, а поради „тайни“ причини. Зарадва се, както винаги на дребните детски лакомства. Прибра ги тихо и потайно. Някъде.
Телевизорът с неистов шум огласяваше поредния сериал. Тя вече не чуваше добре, а как ме позна визуално е мистерия. Седим си в хола и от екрана се чува бърборене. Тих въпрос наруши тишината, а силен бе отговора. Отново … тишина, но не от онези призрачните, планинските, вълшебните, а просто тишина … между диханията.
И друг път съм идвал, но сега бе различно.
Някакво странно усещане витаеше във въздуха. Вечеряхме, а тя не бързаше за сериала. Топлина, доверие и още нещо витаеше в стаята.
Бабет.
Силна жена. Доскоро се бореше с всичко „несправедливо“. Днес … ми сподели.
– Няма смисъл, не искам да си вдигам кръвното. А и те все пак са … търсеше думите.
За първи път я виждах да търси думите. Сподели, че вече не чува, не вижда добре и не може да помни … думите. Търсеше ги. За малко да се разплача. Говорихме си, но по друг начин. Сякаш отново бе станала малко дете. Без думи казваше и аз чувах. Душата й. Погледнах очите й. Нямаше съпротива, но не бяха и празни, просто … тишина. Не знам. За първи път не знаех, а само усещах това, което не се изразява с думи. Хванах я за ръката, мека като бебешко дупе.
Бърборихме си. Гледахме никакъв сериал, но аз усещах душата й. Изморен си легнах, а тя загаси телевизора и ми пожела леки сънища.
Станах рано и на пръсти си направих кафе.
– Къде си, Емо? – прозвуча в апартамента.
– Тук. Тук съм, бабо.
– Добре!
Шумът на делничния ден взе връх. Кранове, багери, арматуристи и дори полицейската сирена озвучиха квартала и не само.
– Да ти помогна, бабо?
– Не.
Пак гордост и сила се появиха в нея. Спретна обяда. Любимият й ориз с пилешко. Домъкна от нейде и три буркана с различно съдържание, за да има на масата.
Хапвахме бавно, знаейки че наближава момента за раздялата.
– Пак седя малко. – но не с укор, а с желание да задържи момента.
Прегърнах я. Целувка по челото и изрекох това, което репетирах два дена.
– Благодаря.
…
А исках да и кажа още … толкова много.
